Бернард Лийвехуд (1905 ~ 1992) е холандски психиатър, педагог и антропософ,

Бернард Лийвехуд (1905 ~ 1992) е холандски психиатър, възпитател и антропософ, вложил петдесетгодишната си клинична процедура, старателни наблюдения и персонално предусещане в проучването на виталния път – това неповторимо и самостоятелно произведение на изкуството.

Що се отнася до най-дълбоката своя психика, актуалният човек от днешното материалистично общество открива, че е тръгнал на странствуване през пустинята. Неговата жадност може да утоли единствено непрекъснатото му внимание към обновяващите хрумвания и усеща, които осмислят съществуването му и слагат личната му целокупност в един човешки и нравствен свят от етични и естетични стойности.

В човешката душа непрестанно си взаимодействат две силови полета. Едното идва от физическата област, където се редуват желанията и задоволяването им, а другото идва от духовната област, откъдето съзнателното его непрекъснато насочва душата на открито към света и във вътрешността в себе си. Редуват се екстроверсия и интроверсия, предпочитание и облекчаване.

Човешкият дух се изживява като личното ни его или висшето ни его, което умишлено или неумишлено дава тенденция на нашата биография. Духът е насочен към задачата на живота, а тя е ориентирана постоянно финално. В душата тази цел може да се изпитва като предопределение и да се обмисля като витален път, или има намерение като витален път.

Активно обърнатото на открито его се показва в творчество. Творчеството е активност на съзнанието в живота. Съзнанието, или духът, могат да се проявят в изкуството, в науката, в изследователската, или в обществената активност. В творчеството се срещаме до известна степен с характерността на един човек. Композиторът се приема с неговата музика, огромният академик – с неговия способ, а ръководителят – със обществения му принос.

Мъдростта е диаметрално противоположна на творчеството. Мъдростта не идва от външно ориентираната активност, а от способността да се чака и вижда, от въздържането, от дейния покой на съзнанието. Младостта няма самообладание: нещата би трябвало да станат незабавно. Мъдрият човек знае, че прозрението идва, в случай че не се насилва, че за всичко би трябвало време. Мъдростта има за основа инспирацията, а инспирация безусловно значи „ поемане “. Мъдростта е поемане, изпълване на индивида с дух, с правила и полезности, със наличие, с човещина и супер-човечност – с религия, вяра и състрадание.

Духът е по едно и също време творчество и мъдрост. Затова душата е по едно и също време екстроверсия и интроверсия, издишване и поемане на света, диастола и систола.

Хората на изкуството и учените знаят, че вдъхновението не може да се насилва. То идва единствено, когато в битката за деен покой на съзнанието директният резултат се избутва на назад във времето. Активният покой на съзнанието се реализира, в случай че оставим страстите да си почиват, в случай че наложим тишина върху всички асоциативни мисли и се откажем от всички мечтани резултати. Това достижение е най-трудно за индивида. Ако в душата се прояви вдъхновението, то това е израз на най-важната й демонстрация. Резултатът на вдъхновението върху екстровертното схващане е творчество; интровертното схващане, въпреки това, трансформира вдъхновението в мъдрост.

Тук с термина „ мъдрост “ желая да обхвана освен мъдростта на възвишените метафизичен системи, а и нещо още по-важно, мъдростта на живота, която може да се открие във всяка категория, равнище и степен на познанието. Лично аз постоянно съм намирал мъдростта и в магазина не по-рядко, в сравнение с в заседателната зала. Същото, несъмнено, се отнася и за неналичието на мъдрост!

Във втората половина на живота неналичието на мъдрост постоянно поражда от неумението да се чака, от неспособността да се виждат нещата в вероятност, което води до прибързани дейности, а те на собствен ред довеждат най-после до злополука. Всеки деспот /а би трябвало да признаем, че всеки деспот има творчеството/ най-после пада заради личното си твърдоглавие, тъй като не знае по кое време да спре.

Най-важният проблем пред младежа е да откри личното си отношение към обществената действителност на културата и на времето, в което живее. Но каква е тази обществена действителност? Откъде се е появила? Отговорът може да бъде само: тя е основана от хората.

Справедливото общество има обвързване да предложи на всички равни шансове за оцеляване.

Чувството на индивида за личната му стойност зависи към момента доста от реакцията на света към неговата или нейната разгърната активност и работа. Ако висшестоящите похвалят напъните му, светът се изпълва със слънчева светлина и вкъщи следват празници. След някое неодобрение или крах, целият свят става непоносим и тъмен.

Най-лошото, което може да се случи на индивида в младостта му, е да прави една и съща работа в продължение на 10 години без спиране и да не научи нищо от работата си. По-силните характери се освобождават от клопката, започвайки професионалния си път изначало, научават всичко, което може да се научи на съответното работно място и го напущат.

Но след интервала на неодобрение, множеството хора се помиряват със ориста си и се научават до края на живота си да не поемат самодейност. Нарастващата взаимозависимост от външната сигурност и обществените придобивки е естествена реакция.

Цивилизацията ни е на прага на проучването на нови духовни полезности, открити от самите нас. Рационализмът е лишил от сексапил старите духовни полезности от магическо-митологическото минало, а материализмът ги е заличил. Ако желаеме още веднъж да създадем религията жива – а това има съдбоносно значение за обществените взаимоотношения сред хората – би трябвало да направи място за свободно търсене и създаване на нова подчиненост от долу нагоре. Не някой различен към този момент взема решение какво е духовно положително за нас; ние сами си търсим преподавател, в литературата, или в плът, одобряваме го за нравствен инструктор и се учим от него по пътя си напред. Мнозина ще създадат откритието, че по време на този развой старите понятия могат да придобият нова действителност.

Новите полезности, които занапред ще бъдат открити, са екзистенциални полезности. Тоест, ние освен ги одобряваме или „ поддържаме “ на доктрина, а ги изживяваме. Тръгнем ли да търсим висшето си Себе, озоваваме се в един свят от духовни действителности и всяко психическо качество става мощ, с която би трябвало да се борим и-или да я присвоим, или да я преодолеем. Всяка духовна крачка съставлява вход към един нов пейзаж, както го назовават феноменолозите, с нови срещи, които изключително в началните стадии не са безусловно другарски.

Днес живеем в сурова и несигурна ера. Топлотата и сигурността, които даваме на децата си, не могат в никакъв случай да им бъдат отнети, каквото и да им донесе бъдещето. Главна роля тук има откриването и установяването на връзка с природата и изкуството. Разходките и вниманието към чудесата на природата, събирането на камъчета, морски черупки или растения, разпознаването на птиците – всичко това е храна за душата, не по-малко значима от вярното физическо хранене. По този метод всеки поотделно, съгласно силата и опциите си, и всички дружно би трябвало да изградят фамилна просвета. А що се отнася до „ сухарите “, на които не им доближава въображение и обич към природата, преоткривайки дружно с децата си нови светове в природата, в музиката, в чертането, рисуването и разказването на истории, и те самите биха могли да разтопят леда в себе си и да поправят личните си прекарвания в детството.

Човекът е ориентиран към личното си бъдеще. Той постоянно е на път за някъде. Действията му са лимитирани от знанията и уменията, които е съумял да придобие в предишното, само че в границите на тези ограничавания той си избира цел. Ако е належащо, може да избере задачата да придобие нови познания и умения. Ето, тук той се разграничава от животното. Човекът е насочен към дефинитивна цел. У изтощения от апетит плъх могат да се основат условни рефлекси – само че това кондициониране скоро се изгубва. Експериментаторът би трябвало да продължи с още по-усилено кондициониране, нещо, което Павлов научава от опитите си с кучета. Ситуацията стимул-реакция е типична за животните. Хората, обаче, развивайки се, могат да заместят образованието извън със само-образование и свои лични цели. И това се прави без значение дали инцидентно човек е гладен или не. Нещо повече, всеки тласък има смисъл за индивида в целостта на неговата душeвност.

В духовната област въпросът е да се развие егото като нравствен облик. Откриването на личната цел в живота на личния лайтмотив, образува нова „ дупка в бъдещето “. Защото да се „ преоткрие “ личната цел в живота, би трябвало да се разсъни нещо ново в личността. Да се запознае човек с житейския път единствено по себе си е нещо ново, и в задоволителна степен дава опция на човек да огледа личния си живот от нов ъгъл.

Егото е единственото непрекъснато нещо в индивида. То е съществувало преди раждането и ще продължи да съществува и след гибелта, обогатено от опитностите на този живот. Само актуалният живот е прекомерно къс и стеснен, с цел да приключи пътя на развиване. За това ще бъдат нужни повече от един живот и всеки от тях ще има нов лайтмотив като своя задача. Плодовете по пътя на напъните и разочарованията, на успехите и провалите, на насладите и скърбите, се сгъстяват в една песъчинка. Егото става по-богато, по-съзнателно и по-отговорно. С този път на развиване през разнообразни животи, с този развой на учене и прекосяване през няколко „ класа “, смисълът на човешкото битие в един живот може да се пояснява по напълно друг метод. Наследствеността и средата стават следователно условия, които човек единствено е поискал. Ако на някой това се стори необичайно, дано се позамисли върху обстоятелството, че в случай че си сложим една задача в спорта или науката да вземем за пример, авансово обмисляме добре и възможната опозиция, когато сформираме програмата си за тренировки или образователния си проект, така че с превъзмогването на всяко следващо затруднение реализираме по-високи равнища в осъществяването на работата.

Съпротивленията, на които се натъкваме в биографията и които постоянно се смятат за несправедливи или пораждат неодобрение, съставляват избран аспект от биографията и затова, на самото его, и тъкмо тук ясно се вижда същинският лайтмотив.

В търсенето на лайтмотива се появяват далечни или близки цели. Освен задачата на самия живот, основно значение придобива пътят към задачата на живота. Ето къде пораждат множеството илюзии. Намирането на реалистични цели по пътя към крайната цел на живота е централен въпрос. Някои имат податливост да търсят утопични цели и не съумяват да вървят в крайник с времето си, а други не се осмеляват да си слагат някоя цел от боязън, че няма да я реализиран.

Да се откри щастливата среда е добродетел, приета още по времето на Аристотел, който отбелязва, че „ смелостта не е единствено противовес на страха; същинската храброст стои сред страха и безрасъдството “!

Из: „ Духовните ритми в зрелия живот “, Бернард Лийвехуд, изд. „ Зограф “
Снимки: Forschungsstelle Kulturimpuls - Biographien Dokumentation, Wikipedia